Детското Хранене - Част 1: Родителите са виновни!

Темата за детското хранене е по-взривоопасна тема даже от възпитанието на децата! Един много умен човек едно време ми каза, че има три неща, за които човек никога не отваря разговор на коктейл в Ню Йорк : политика, вяра, и възпитанието на децата!

Храненето е част от възпитанието на децата, и за съжаление, е жизненоважно да започна разговора! Защо мисля, че имам право да го правя и да давам съвет ли?

Сега ще ви обясня...

Първо, от собствен опит знам колко е тежко едно дете да се чувства различно от другите въпреки, че прави едно и също като тях. Истината е обаче, че аз не правех това, което всички други правеха. Аз ядях повече и голяма част от храната беше захар и тесто. Винаги когато ми беше тъжно ядях сладко, и когато празнувах, пак ядях сладко. Както написах в първата ми книга „НЕограничени“, това тогава беше нормално. Сега, като погледна от страни, не виждам нищо нормално две тотално противоположни ситуации да се награждават по един и същи начин. Как бихте се почувствали ако на вас ви дадат награда след като сте се потили и трудили с месеци неуморно, и дадат същата награда на колегата ви дето и пръста не си е мръднал? Няма логика нали? И когато почнах да търся логиката намерих отговора и той ме ужаси! Това просто беше моята зависимост! Аз търсех оправдание да си храня чудовището наречено хранителна наркомания! По късно, когато се разболях от Хепатит А и престоях в болница доста дълго време и станах вегетарианка, защото месото като мирис почна да ме отвращава, стана още по-зле, защото бях 22 години вегетарианка по възможно най-неправилния начин. Сега знам това. Тогава не знаех.

Как станах зависима ли? От любов! От неземните сладки на тетка ми, до разкошните десерти на майка ми, до тортичките от сладкарничката до дядо ми, всички ме глезеха със сладичко! На масата без бял хляб не се сядаше, защото ако не ядеш хляб все едно харчих твърде много, угаждаш си. В Банско стандартната диета включваше картофи, боб, ориз и много хляб. В една книга, която си купих за да отслабна без майка ми да знае пишеше: „Една филийка пълнозърнест хляб, една чаена лъжичка сладко и една чаена лъжичка масло и чай с мед за закуска.“ В нашата хлебарница в Банско нямаше такова животно като пълнозърнест хляб! Имаше ръжен хляб, хляб Добруджа и стандартен бял хляб, който беше толкова вкусен, че оставаше без топлата коричка докато стигна до в къщи и обикновено или майка ми, или баща ми ме навикваха защо пак съм „опрасила“ хляба. Е защо, защото беше вкусно и това ми даваше комфорт винаги и безотказно, защото все нещо бях сгазила лука, защото имах различно мнение по повечето от нещата на едно 9-10 годишно дете.

Когато дойде голямата депресия след бремеността ми и едвам не скочих от седмия етаж, беше още по-страшно, защото сега не можех просто да избягам, вече имах отговорности. Този капан на реалността ме изяждаше жива и аз пак почнах да се утешвам с храна. Това продължи три дълги ужасно травмиращи години, в които не си спомням да съм дишала. Не бях нито жива, нито умряла, само изпитвах болка и нищо друго, последният грам усилие отиваше да го прикривам от околния свят.

Защо ви го разкавам всичко това? Защото ефектът на детството ехти цял живот. С това, което правим ние сега като родители, това чертае пътя на децата ни. Всеки, който е изпитал такава болка и обича детето си, би направил непосилното, то да не мине през същия ад!

Знам, че още сте малко скептични. Може би вие сте имали по-различно детство необременено от килограми, различност, или депресия. Може би сте от хората, които са яли всичко цял живот и винаги са били слаби и здрави докато не са ударли 40 и тогава хормоните са станали виновни за обрата. Не са хормоните, мили майки! А сме самите ние! Инсулиновата резистентност е винаги бомба със закъснител. Времето, за което гръмва е различно за всеки, защото генетиката и условията, в които живеем са различни, но краят на пътя винаги е един и същ!

Ако ви кажа, че не давах на детето си шоколад, сиурно ще решите, че съм ненормална. Как се чувствате, ако сега ви кажа, че повече няма да вкусите шоколад до края на живота си? Смятате ли, че това е непосилно? Или пък нещо друго като храна, без което не можете да живеете? За мен това е капучиното сутрин с Или кафе и пълномасленото мляко на Олимпус. Нищо друго не може да ме отчае, но сутрин без две от тези наркотични божествени напитки, не ги развалям със захар между другото, просто не мога да си представя живота! Е, пробвам от време на време, просто защото не понасям нещо да дирижира живота ми, така че работата е в прогрес, както казват американците!

Това, което се опитвам да кажа, че храненето е най-важната част от възпитанието на децата ни, защото без него няма здраве не само, няма и психична стабилност. Храната управлява химията в главата, и така управлява и живота ни. Усилиято, които ще положим сега, ще са усилия, които ще резонират цял живот с децата ни. Това е истината.

Най-трудната стъпка е майката да си смени мисленето. Не отказвах  на сина ми на 2 солети, защото в главата ми беше такава мъгла, че не знаех жива ли бях или зомби. Когато обаче осъзнах, че храната ме е докарала на ръба на терасата на седмия етаж, нищо повече не беше в сила да ме спре да не позволя детето ми да стигне до там!

И започнах да търся! Търсих денонощно и неуморно с непреклонна детерминация! И така попаднах на един пастор евангелист от САЩ Марк Гънгор. Аз не се определям като вярваща, не ме интерсуваше това каква религия изповядва. Хареса ми фактът, че го правеше достъпно, забавно и в същото време много истинско. Там той говори за „броя на импресиите“. Става въпрос за това как да научим децата да не бързат съ секса докато не се оженят, но аз го приложих за храната. Там той казва, че децата ни са заобиколени от хиляди реклами и нереални Холивудски митове и, че единственият начин да противодействаме на тези безброй имресии като реклами под път и над път в списания, онлаин, в магазина, на билбордове, в детската, в училище, къде ли не, е и ние да сме неуморни всеки ден и да повтаряме неуморно всеки ден без да се отказваме! Че с един два пъти приказка децата не може да очакваме да научат.

И така прецених, че най-подходящия момент да започна обучението беше преди сън. Когато се раделих с бащата на сина ми , той плачеше всяка вечер, защото беше свикнал да заспива и с двамата. За да го успокоя почвах да го галя по гърба или челото, той плачеше, аз си говорех в тих и успокоителн тон и лека по лека сълците заглъхваха. Никога не съм му разкавла приказки. Никога не съм била фен на приказките. Почнах да ми разказвам истории за зеленчуците, за плодовете, за това, че хората смятат храната за награда, и това ги разболява и какво ли още не. После включих и теми за парите, за хората, за това как хората си обичат децата въпреки, че се разделят и защо се разделят и как всъщност и храната влияе на отношенията между хората. И тъй като вече го бях разбрала и бях убедена в това, което говорех, тонът ми не беше укорителен, а беше ентусиазиран и нежен. Това успокояваше сина ми и той заспиваше. Аз обаче не ставах веднага. Докато учих и работих в Ню Йорк учих доста психология и практикувах доста заради работата ми и знаех, че в първите 20-тина минути още чуваме докато привидно спим. Тогава правех синопсис на обясненото и винаги завършвах с това, че споделянето е много важно и че той може и трябва да споделя с мен всичко, че никога няма да му се скарам за нещо, дори и да не ми харесва, а ще му обясня защо е така и той сам да поправи ако сметне за нужно. Трябваше да му дам той да ръководи парада, докато обаче аз го държах в релсите. Трябваше детето да има чувството, че е независимо, но в същото време и отговорно. Те чуват! Винаги чуват, просто понякога не го показват, когато ние реагираме като съдии на скамейката. Познато ли ви е чувството? Спомнете си като дете вие как се чувствахте?

Синът ми вече е тинейджър и вече не иска да споделя много много. Но въпреки всичко, аз все пак гледам от време на време да си говоря с него докато заспива. Сега тренира футбол и правим „професионален масаж“ вместо да го наричаме галене или чешкане. Тогава, когато вече е изморен и преградите са му напълно паднали, тогава се споделят страховете пак. Така разбрах, че са го нападнали с нож в училище и го е страх сега да върви по улицата когато е сам и да остава в къщи сам, и че се притеснява дали ще е на ниво в новото елитно училище, където всеки е влязал с изпит и висок бал. За щастие страхът е преборен към момента, а училището предстои да се види. Защо ви го споделям? Звучи като доста работа да питаш и говориш постоянно. Да ставаш сутрин в 6 за да направиш здравословна закуска, да му дадеш и храна за обяд, защото няма топъл обяд в училището, и да разнищиш какво става в главата му. Да се тормозиш, че футболните тренировки са късно вечер или че прави нещо друго и пак закъснява за вечеря. Да повтаряш нонстоп оправи си стаята, вдигни си чинията, носи си очилата и какво ли още не.

Но когато и да се изморя се сещам за Марк Гънгор. Сещам се и за ада, през който минах. Сещам се, че ако има сила с тези две ръце да създам ресторант с 25 човека персонал и 130 места и да го управлявам успешно 9 години, значи мога и с това да се справя. Моят син твърди, че Андрю Тейт го е научил да не пие, да не пуши, да тренира за да е стегнат и здрав и енергичен, да внимава кога и какво да яде. Това може и до някъде да е вярно...Но кой научи подсъзнанието да слуша Андрю Тейт, а не накой друг противоречив объркан инфлуенсър, който пие пуши и се друса или пуши райски газ? Е, вече знаете кой е това.

Промяната започва от майката. Ако майката не може да разбере важността на храната и смята, че е ок да се яде всеки ден нещо, което активира центъра на зависимостта и провокира инсулиновата резистентност, то и детето няма как да стане по-различно.

При мен идват много родители, които искат децата им да се хранят различно от тях, защото децата им са развили инсулинова резистентност, а те според тях не. Мили майки, това е невъзможно! Децата учат единствено и само от родителите чрез пример! Ако бях говорила и непоследвала с действия, нямаше да сме тук. Ако в хладилника ми изобилстваше от пакетирани лакомства, колкото и да си говорех на подсъзнанието, нямаше да има ефект. Онзи ден синът ми ме попита какво мисля за някой, който пуши. При положение, че баща му е като комин, а мен също ме е виждал от време на време да паля, какво можех да му кажа. Обясних му, че когато почнах просто исках да се впиша, да правя каквото и всички. Ако имах достаъчно самочувствие, никога нямаше да пропуша. Казах му, пушенето на тези години означава само едно: лошо самочувствие и някой който иска да се впише в стадото. Ако това не го притеснява, то тогава коя съм аз да кажа каквото и да било, като аз съм пушила. Синът ми до ден днешен твърди, че никога няма да пропуши. Дано! Аз не го излъгах, казах му истината. Той сам реши да прекрати интереса си към този човек. Не му е още много лесно да живее с решенията си, като на всички нас. От време на време открадва по някой поглед в Инстаграм да види дали случайно не е спряла да пуши, но уви. Хората не се променят, ако няма кой да поговори с тях. Децата няма да ни питат, освен, ако не ги програмираме да ни питат.  

В следващата статия ще ви кажа какво съм правила и правя за меню на децата. Сега имам още едно, не съм му кръвна майка, но не съм му и мащеха, майка съм му в истинския смисъл на думата, защото го обичам и защото се грижа за него точно като за кръвното ми дете. И второто върви по същия път. За щастие, баща му знае каква е цената на здравето.

Статията стана дълга, знам. Ако не сте съгласни с написаното, няма смисъл да следите и за менюто. Храненето започва от душата и сърцето. Ако вие самите не можете да се храните както трябва да се храни детето ви, то няма смисъл и да започвате.

Първо, седнете и преценете, смятате ли, че написаното е вярно и че резонира с вас. Второ, говорете с хората в къщи, защото ако те не ви подкрепят, то вие ще имате много трудна борба. Знам няколк случаи, в които хората се разделиха и се разведоха заради здравето на децата си. Когато някой ти каже, че не може да води детето на спорт, защото е твърде зает, то какъв човек е това? Когато майката е като клечка и почти не яде, но детето е пълно  и го поставя на банани няколко дена и то припада и чупи носа, защото отказва да яде бананите.. а тя му дава сутрин „Корни“, защото пише, че е здравословно...и Активия с плодове...Когато седна на ресторант и майките са със салата и с вино, а децата са с пица, пърежени хапки, кола и сокчета, че накрая и слдолед...когато се дават кренвирши, защото са детски и уж са „ок“...Виждам дете на 16 да пуши по улицата, детето е с Хашимото, майката плака, когато дойде при нас. Да кажа ли на майката или да не кажа, като майката пуши...казах и разбра се! И аз съм майка. Тя, обаче, много държеше да и кажа как да подходи така, че дъщеря и да не пуши, докато майката все още си пуши...е как да стане, няма как да стане...

Едно време нямаше толкова консерванти, но захар винаги е имало в кренвиршите. Тя е естествен консервант. В пастетите също. Обожавам и двете, но питайте ме сега позволявам ли си ги...Добре, че беше само захар и не консерванти, че освен инсулинова резистентност и рак щях да развия. Не, че като станах на 22 и там не минах, но за това друг път!

Сега просто исках да ви подготвя, защото ако просто ви дам менюто, ще е просто безсмислено. Ако сте много афектирани от написаното, коментирайте. Седнете, пишете, писането отприщва мислите и прочиства душата. Пишете всеки ден, докато не стигнете до мисли, които дори не сте подозирали, че имате...писецът има магическата способност да е вашият най-достоверен психолог! Аз просто съм провокатор!

С обич,

Роси